В резултат от периодично провежданите специализирани теренни обхождания и от целенасоченото събиране на полева информация от различни източници е уточнено, че началото на човешкото заселване в Поломието е поставено през горния палеолит (около 10000 г. пр. Хр.), като през последвалите периоди и до днес долината е обитавана без прекъсване, макар и с различен интензитет на усвояване. Присъствието на различните култури и етноси се проследява в голям брой селища, укрепления, култови центрове, некрополи и др. Проучването откроява върху общия фон културното наследство от периода на Второто българско царство (ХІІ-ХІVв.), когато животът тук е особено активен и разностранно проявен. Тогава районът се развива изпреварващо спрямо много други части на страната. Формира се съществуващата и днес селищна мрежа, в която доминират значими укрепени градски средища. Десетките скални манастири превръщат долината в общобългарски духовен център, за развитието на който полагат преки грижи българските царе.

Разкопките наредиха някой от паметниците в Поломието сред най-големите и важни археологически обекти, определящи културния облик на българските земи през вековете. Сред тях са неолитното и халколитно селище в м. “Бей чифлик” при с. Червен, праисторическото и антично светилище във “Водната” пещера до с. Табачка, античното светилище в м. “Смесите”, раннобългарските некрополи при с. Красен и гр. Вятово, скалните манастири “Св. арх. Михаил” при с. Иваново и “Св. Димитър Басарбовски” при с. Басарбово, средновековните български градове Червен и този при с. Писанец, както и редица по-малки обекти – пътища, жертвеници (шарапташи) и др.

След уточняване на стиловите данни, местните особености, художествения почерк на творците и др., стенописната украса в храмовете на скалния манастир-лавра “Св. арх. Михаил” намери място сред върховите достижения на българската и балканска живопис през ХІІІ и ХІVв. и стана повод манастирът да бъде включен от ЮНЕСКО в списъка на световното културно наследство.